с калните си стъпки минувачите
цапат огледалото на моя ден.
бавно и по тънкото стъкло
дъжд ръми,ръми и тихо стене...
имат право всички минувачи
да приличат мъничко на себе си.

В бурната езда на свободата
"лудото" момче се е изгубило.
Гледам, с длан чертае дървесата,
в погледа си, слънцето долюбило.
Зениците му опушени погалват,
сякаш котка, слънчевите листи,
тъмното в косите му подпалва,
цялата вселена във златисто.
Вятърът издува, сякаш кораб,
белите листа, на свободата,
няма по платната му умора,
рее се момчето в небесата.
Хората щурмуват недоволни,
подло, неразбраните му мисли.
Ех, момченце, няма нищо срамно,
че в съня любов си ми измислило.
Издълбай ми в дланите кокиче,
моите коси върху съдбата,
аз ще те превърна в бяла птица,
на мастило, тъжното в душата.
 

В бурната езда на свободата
"лудото" момче се е изгубило.
Гледам, с длан чертае дървесата,
в погледа си, слънцето долюбило.
Зениците му опушени погалват,
сякаш котка, слънчевите листи,
тъмното в косите му подпалва,
цялата вселена във златисто.
Вятърът издува, сякаш кораб,
белите листа, на свободата,
няма по платната му умора,
рее се момчето в небесата.
Хората щурмуват недоволни,
подло, неразбраните му мисли.
Ех, момченце, няма нищо срамно,
че в съня, любов си ми измислило.
Издълбай ми в дланите кокиче,
моите коси върху съдбата,
аз ще те превърна в бяла птица,
на мастило, тъжното в душата.
 

Слънцето лежи върху пода-

счупена бутилка червено вино,

къща- алкохолик

се руши върху паветата,

но под своята веранда се изправя отново.

Едно младо момиче е легнало-

един мъж на колене пред нея,

един влак на завършек

в раната, където премесва ютията

сърцето не руши кървенето.

Мъжът изтласква един военен крясък,

като крещящ, абсурден паун,

неговият вик се губи в ноща-

извън живота и времето...

Мъжът с лице от прах-

мъж, изгубен и разрушен-

изправя се и крещи: ""Heil Hitler!""-

с отчаян глас.

В останките, срещу него,

изгаря един бутик-

портрет на бледа старост

с кротък поглед

в неговите звездни и лъскави маншети

и онези, върху неговото кепи-

като сияещи Коледни звезди

върху елхите на децата.

Мъж, разделен от секциите, щурмува

срещу прекрасната хромолитография,

но внезапно открива семейство

в сърцето на новата заповед-

прибира своят нож в калъф,

движи се напред пред себе си,

новият автомат на Европа,

лошо повреден от страните.

Сбогом, сбогом, Лили Марлен...

- неговият марш и песен се отдалечават в ноща...

Портретът на побледнялата старост,

в средата на остатъците

остава сам и се усмихва

спокоен в тъмнината-

стар и сигурен в себе си.

Jacques Prйvert
Превод- Юлиана Исева
 

Когато се разстила празнотата-

пропуква по прозорците, невидима.

Когато няма нищо или никого,

а времето е лепкаво и сиво-

не спирай да мечтаеш, не, не спирай!

Сред зимата ще дойде тихо лято,

невероятно тихо, даже приказно.

Ще бъде много повече от истина.

Ще бъде много повече от истинско.

Навярно, ще е повече от знание.

То ще играе мокро във душата ти,

превръщайки се в малка ръковина,

но ще събира цялата планета

и ти ще се побираш сам във нея.

Ще бъде много истинско, повярвай ми!

Ще се родиш в горите на безкрая,

ще се разхождаш дълго по земята.

Навярно, ще се спъваш и ще падаш,

но боровете силни ще те вдигат.

Ще трябва да заякнат стъпалата

преди да тръгнеш сам по своя път.

Но, някой ден, един прекрасен ден,

ще осъзнаеш- истински приятели!

Родители, приятели, родители...

и ще изгрява слънце всеки ден,

и ще пропуква бавно празнотата.

Повярвай ми, ще бъде само- приказно.